ЗАЩО

Носиш се равномерно в нищото, усещаш сигурността на познатото и разчиташ на верността на ежедневието. Не може да те излъже. Сивотата на живота никога не лъже. Нищо не се случва. Нищо, което да разбуди сетивата. Да те накара да се усмихнеш или разплачеш, да се разстроиш или почувстваш нужен някому. Не си нужен никому. Така както и другите не са ти нужи, защото сивото е еднакво сиво всеки ден за всички около теб.

Понякога усещаш колебание. Питаш се това ли беше мечтания живот от детството. Така ли трябваше да изглежда бъдещето ти? Нямаше ли повече емоции в детските ти проекти? Не трябваше ли да усещаш обич всеки ден? Нали планираше да не повтаряш грешките на възрастните около тебе? Планираше да изживееш живота си с обич, с приятели, в откриване на непознатото и да оставиш следа след себе си. Следа,  която да е част от общото творение на хора като тебе.

Не се получи. Еднаквото те направи еднакъв. Не чувстваш, не променяш, не създаваш щастие. Радваш се на стереотипа. Празнуваш по правилата на настоящето. Не смееш да си различен, за да не се окажеш сам. Винаги, когато поискаш да е различно, разчупено, сътворено от тебе, усещаш нечий укор. Упорит си! Опитваш да покажеш, че може да е различно от сивото и оставаш сам. Въпреки това ти вярваш в своята правота. Упорстваш, очакваш разбиране и съдействие, обясняваш, мечтаеш, търсиш подкрепа. Подкрепа ти е нужна. Без подкрепата губиш ориентация. Изгубваш се в мислите си и се луташ между увереността и съмнението. Постепенно усещаш как съмнението те обсебва. Вероятно си сгрешил. Вероятно детските ти мечти са били грешни. Вероятно нещо, там далече в миналото, си пропуснал да усетиш. Не си бил добро дете, не си бил внимателен в училище, пропуснал си важен житейски урок…. Вече си изгубил себе си.

Радваш се, но не усещаш радостта. Създаваш, но не го усещаш, като свое дело, а като част от очакван резултат. Празнуваш, защото другите очакват от тебе да празнуваш, но усещаш празнота. Любиш, защото физическата нужда те събира с някого, но липсва емоцията. Обичаш… Не, спрял си да обичаш. Разбираш, че си забравил това чувство. Приемаш факта, смирено се съгласяваш със сивотата на ежедневието и търсиш временни опори. Теб вече те е страх да променяш. Страх те е да не си …. допровалиш живота. Не осъзнаваш, че той вече е окончателно провален.

В реалността искаш това да е сън. Не, не е сън.

–

От два дни се размниваха. Ту тя някак си избързваше малко напред, ту той се случваше да пропусне някоя почивка и я предварваше. Времето беше слънчево. Разменените усмивки бяха, като мечтите от детството. Не беше възможно. Той си наложи да подтисне онова забравено чувство. Не може да е истина. Все пак тя е само един от всички тези хора тръгнали да извървят пътя на свети Якоб. Тук уважението и поздравите са ежедневие. Реши, че е добре да не се оставя останалото в миналото чувство на привличане да го обсебва. Наясно бе със себе си. Тридесет години бяха достатъчни, за да изгуби обичта като чувство. Тридесет години не бе срещал искрената подкрепа на жена до себе си. Разбира се не живееше сам. Винаги е имал жена до себе си, но това, което се случваше в момента беше различно. Не, не беше физическо привързване.

Тя не избягваше погледа и поздравите на мъжа с голямата раница и смешната малка шапка. Беше на около петдесет или може би повече. Вероятно я поздравяваше от учтивост. Нима той си мисли, че тя трябва да му отдели повече внимание. Смешно е.

Стотици, а вероятно и хиляди хора изминават пътя до Сантяго де Компостела всяка година. Вероятно точно толкова са и причините, които ги карат да го сторят. Всеки сам решаваше от къде да тръгне, колко да извърви и как да организира времето си. Някои бързаха. Сивият живот им бе отпуснал много малко време и сега трябваше бързо да извървят своя път на себенамирането. Други разполагаха с цялото време на земята. Имаше хора, за които всяко движение представляваше усилие, но те също като другите упорито изминаваха пътя. Понякога весели групи от млади хора изпреварваха. Смееха се. Усещаш как енергиите на всеки един от тях се сливат в една мисъл или в общ устрем за нещо красиво. Става ти приятно и искаш да откъснеш малко от позитивното настроение. Успяваш. Изпълваш се с приятно чувство и доволство че си част от общо дело. Заразява те и искаш да дадеш и ти някому положителна емоция. Искаш да си полезен, да помогнеш ако е нужно. Разбираш, че не си сам. Тук всички са позитивни. Събира се толкова много положителна енергия. Вероятно, ако хората знаеха как, щяха да я изпозват за да неутрализират негативността на сивотата по целия свят. Разбира се, че е невъзможно, но удоволствието от това, че си в някакъв друг паралелен свят без негативизъм, те прави щастлив.

Измниването на тридесет или дори четиридесет километра на ден може да бъде приятно изживяване. Опознаваш възможностите си. Изненадваш се, че можеш. Човек винаги може. Може всичко. Важното е да го иска силно.

Избираш да се оставиш на спокойствието на природата. Пътят ти предлага всичко нужно за да се чувстваш спокоен. Не бързаш и търсиш начин да изминеш колкото се може по-малко разстояние с едничката мисъл, това пътуване да продължи повече и повече. Да отложиш срещата с другия свой свят.

Стотици човешки съдби са се запътили към намиране на своята същност. Съдби, всяка от които пази в себе си безбройно много мигове на преживени болки, радости, надежди, разочерования, усмивки, укори, увереност, слабост, нереализирани мечти или провалени приятелства и обещания за вярност, щастливи изживявания и дълголетни връзки. Има от всичко. Всеки е готов да сподели. Намира повод и начин да сподели себе си. Споделянето те учи. Споделянето те променя. Спеделяш и слушаш разказаното от другите до теб. Ден след ден в теб нещо се променя. Ти намираш себе си. Намираш своят живот. Онзи, за който си мечтал в детсвото си, а сивотата на ежедневието е скрила от тебе.

Той пристигна доста късно в албергето. За щастие имаше достатъчно свободни места. Стаите бяха с по четири легла. В тази беше сам. Облекчението от изминатото разстояние и възможността да се отдадеш на почивка изпълват мислите. Удоволствието е божествено. Усещаш как всяко твое мускулче изпраща сигнал до мозъка. Сигнал за благодарност, че си му позволил да се отпусне.

Тогава влезе тя. Висока, с руси коси и приятна усмивка. Лицето й излъчваше спокойствие и красота. Красотата на щастието. Поздрави и тутакси положи тяло на съседното легло. Лежаха и мълчаха. Не се виждаха, но се усещаха. Той усещаше присъствието й. Усещаше ритъма на сърцето й. Чувстваше се щастлив. Да, не се познаваха. Не бяха разговаряли. Не беше и нужно. Замисли се за съдбата. При всички случайни разминавания до момента не смееше дори да си помисли да я заговори. Вероятно някаква изкривена учтивост или стеснителност му пречеше да го стори. Направи го съдбата. Събра ги.

В стаята се настаниха още двама души. Едно момче, което постоянно слушаше музика или пишеше и мъж на около петдесет и пет от Канада. Последва разходка, малко покупки. Срещнаха се. Тя го заговори. Обича да посещава църкви. Тази в града е хей-там. Добре. Ще се видят на вечеря. Седнаха един до друг. Спокойното й лице излъчваше увереност.

Отиваш на пътя Камино. Очакваш нещо да се случи. И то се случва. Ден след ден, крачка след крачка, пътят те променя. Изстрадваш всяка обсебила те мисъл. Изстрадваш времето, в което съзнанието те води през поредици от несбъднати мечти, лош спомен в миналото, пропуснат миг на радост, досадата от сивотата около тебе и … ти се променяш. Камино променя. Променя животите на стотици хора. Хора, които тук намират воля силно да поискат да сбъднат мечти, да обичат, да реализират най-трудните си житейски проекти.

Отиваш на Камино сам. Искаш да бъдеш сам. Присъствието на хората около тебе е неусетно. Всеки е готов да уважи твоето желание. Всеки те разбира и остава незабележим за тебе, защото несъзнателно те усеща. Усещаш и ти. Това не е отблъскване, а извоюване на така дългоочаваното усамотяване. Помага ти да подредиш мислите си, да откриеш грешките си, да освободиш потиснатото у себе си. Остойностяваш доброто и лошото. Усамотяването ти дава решенията на въпроси, които съзнанието във времето е потискало. Откриваш липсващия баланс в живота си.

По пътя виждаш множеството мъки, страхове, терзания и негативни спомени от които другите като тебе са се избавили. Всяко камъче оставено върху или около пътеводните камъни със знака на Камино е един прекратен кошмар или страх. Прекъсваш връзката на страха или съмнението и поемаш живота в ръцете си. Определяш сам съдбата си.

Съдбата ги срещна отново. На следваща вечер пак бяха в едно и също алберге. Не беше случайност. Беше съдба. Умора, почивка, вечеря накъде навън. Засякоха се за малко в града. Тя бе очарователна. Усмивката й.

Три дни обич. Не секс, а обич. Колко много енергия е това. О, господи, това те прави силен и уверен. Три дни, в които забравяш за другия свят. Онзи паралелен твой живот, в който любовта липсва. Три дни, в които дъжд те залива, но ти си щастлив. Три дни, през които изминаваш повече километри, но не усещаш умората. Три дни, през които се смееш, шегуваш, питаш и разказваш. Няма как да се разкаже това. Трябва да се изживее.

Тя опозна него. Той се опитваше да научи повече за нея, но се въздържаше да задава въпроси. Беше нежен въпреки неувереността си. Обичаше! Той не бе обичал от онзи ден преди двадесет и девет години, когато една девойка в далечна държава му каза просто : “Всичко свърши. Няма да живея с теб.“ Двадесет и девет години, през които си бе забранил да допуска любовта до себе си. Забрани си понеже го беше страх. Страх, отново да не бъде унижен и захвърлен. Разбира се, че не живееше сам, но чувствата му бяха дълбоко заключени вътре в душата и никой не бе допускан до тях. Самият той никога не отключваше, дори и за себе си, местенцето в което ги бе скрил завинаги.   

По тътя към Сантяго де Компостела имаш много време. Вървиш, вървиш и хоп откриваш нещо ново за себе си.

Държа се отвратително. През четвъртият ден той бе нетърпим. Подтисна у себе си отново всички чувства. Изолира се. Затвори се за всичко околно. Нямаше причина. Какво се случи? Обичта бе там, но не смееше да я споделя. Съзнанието му го укоряваше, но не можеше да премахне студенината, която излъчваше. Знаеше, че това е грешно и опасно. Можеше да я загуби завинаги. Не можеше да промени нищо. Беше слаб.

Сами ли се увреждаме в живота си? Раждаме ли се увредени? Живота ли ни променя и ни прави затворени в себе си? Може това да е липсващ урок от детството. Няма го усета. Ставаш саможив и имаш нужда от много подкрепа. Подкрепа от близък човек.

Успя. Успя да открие и отключи чувствата си. Беше трудно. Ужасно трудно. Това се случи по Пътя. Превъзмогна онова чувство на страх да споделя. Успя и съдбата веднага го възнагради.

На следващият ден се срещнаха. Не бяха нужни много думи. Усмивките по лицата бяха искрени. Посмяха се, хапнаха тапас, разходиха се. Тази вечер щяха да се разделят. Тя трябваше да отпътува. Щеше да се върне отново на Пътя след няколко месеца, за да го извърви до края.

Една прегръдка му даде енергия да не заключва чувствата си вече никога.

Пътят Камино е вълшебен. Достатъчно е да го желаеш силно. Ако се огледаш около себе си верятно ще разбереш, че не е само сивото ежедневие. Има хора, които могат да те разберат. Огледай се!

„Buen Camino! Вярвам, че пак ще те срещна. Аз отново истински обичам! Теб!  Искам това за винаги.“

Villadangos del Paramo   21.9.2015