САМОТА

Вмъква се в живота ти и стои в теб, докато не я прогониш…

Пълен провал. Изложи на риск фирмата. Затова започна да пиеш толкова. И какво? Сега, остана и сам. Заряза си живота. Смачка го. Вероятно така е по-добре. Да останеш сам. Не можеш да увредиш никому. Само на себе си…

–

 Ти си глупачка! Да си съсипеш връзката, заради едно изживяване. Късно е да съжаляваш. Заслужи си гнева му. Нима ти би простила такава постъпка? Забрави за мъжете. Не съществуват за теб…

–

Пътят към Сантяго де Компостела. Някои го изминават за двадесет и шест…осем дни. Ти имаш време. Вече никой не се интересува от теб. Можеш да си го вървиш и два месеца. Най-добре е никога да не свършва. Няма къде да се върнеш. Не и в предишният си живот.

Денят бе към средата си. Бе изминал петнадесттина километра. Реши в следващото село да потърсиш алберге. Седми ден, а си изминал едва около сто километра. И все ти пожелават „Buen camino”. Не беше леко. Не. Причината не бяха болките в краката или гърба. Преследваше те споменът за гафа във фирмата. Ти провали труда на поне трима колеги. С право никой не те спря, когато си подаде молбата за освобождаване. Сега си сам. Не можеш да увредиш никому другиго освен на себе си. Как да обясниш на другите около тебе, че искаш да си сам. Няма да те разберат.

Наложи се да изминеш още седем километра. В предните две села имаше само хостели. Не ти бяха по джоба. Трябва да пестиш. Това алберге бе добро. Опъна спалния чувал върху леглото и легна отгоре му. Почти всички други легла бяха вече заети. Имаше свободни само три горни места до прозореца. Унесе се в мислите си. Спа около час. Беше станало късно. Трябва да си купиш нещо за вечеря.

Две момчета седяха пред магазинчето на по бира. Днес те настигнаха, разменихте поздрави и се пошегувахте по адрес на колоездачите. Забелязаха те. „Няма ли да седнеш?“ Поръча малка бира. От скандинавия били. Днес имат четиридесет и два километра. Любопитството ги подтикнало да извървят толкова. Искали да срещнат и други хора. Тези, които са пред тях. Сега ще забавят темпото един два дни. Така опознавали повече хора от Пътя. В живота си се занимавали с изкуство. От изкуството не се печелело, затова било повече хоби. Имали и рекламна агенция. Някои от клиентите им били страхотни. Доверявали им се. Удоволсвие било да се работи за тях. От този бизнес не се забогатявало, но било достатъчно за да има време и ресурс за хобито. А ти…?

Как да обясниш. То си бе болка да говориш за себе си. Погледна в далечината. Потърси спасение или решение. Реши се. Ще споделиш. Не се познавате. Единственото, което те възпира е срамът. Ще го превъзмогнеш.

Каза от къде си. Пътят към Сантяго е твоето скривалище. Така им каза. Скрил си се от срам. Срамът, че си подвел. Слушаха те внимателно. Не откъсваха поглед от теб. Поръчахте по още една бира. Разказа всичко. През твоя поглед. Така, както го усещаше душата ти. Сподели и как се чувстваш. Сподели за желанието да бъдеш сам. Нужно ти бе време. Нужно ти бе решение. Какво след Пътя? Замлъкна. Бе изговорил всичко онова, което стоеше стаено у теб и тежеше, тежеше.

Магазинчето бе малко посещавано. Възрастна двойка си купуваха вино. Жена със сериозно лице си взе вода и дребни неща за вечеря. Изглеждаше подтисната, притеснена. Имаше и двама местни. Обсъждаха нещо и явно не намираха едно решение. След твоя разказ последва тишина. Момчетата те гледаха. Неловко мълчание. „Не спирай!“ Каза го по-ниския. Оказа се, че и двамата се заинтригуваха от чутото. Намериха думи за тебе. „Ти си силен човек, щом можеш да осмислиш, да разкажеш всичко, което ти се е случило. Най-важното е, че ти си над това. Съумял си да подтиснеш егото и вземаш правилно решение. Да не би да си мислиш, че другите не грешат? Грешат, но се покриват. Нямат смелост да се изправят срещу себе си. Самотата не решава проблема. Самотата може само да те унищожи. Ти можеш. Нали знаеш, всяко нещо, което не те убива те прави по-силен. Не спирай да търсиш.“

Вечеряхте заедно в албергето. Никой не отвори дума за разказаното от теб. В кухничката се събра добра компания. Стана весело. Хората споделяха впечатления, емоции, шеги. Появи се и жената от магазина. Вечеря бързо и изчезна. На душата ти бе олекнало. Тази вечер спа дълбоко. Когато се събуди, почти всички бяха заминали. Ти, още две момичета и групичка хора в пенсионна възраст бяхте останали последни.

Изминаха няколко дни. С младежите се засякохте още веднъж. Повече не ги видя. Вероятно вече бяха в друга компания. След разговора с тях ти олекна. Невероятно беше, но мислите ти започнаха да се подреждат. Не ти бе нужно вече да се криеш от другите. Запознаваше се, разпитваше, дори си позволи да дадеш съвет на млад мъж, който твърдеше, че трябва да смени професията си. Имаше и хора с които бяхте ежедневно заедно. Засякохте се също три-четири пъти и с онази жена от магазинчето. Интересен човек беше. Избягваше всички погледи. Сама навсякъде. На пътя бързаше и ако я застигнеш увеличаваше темпото. Вероятно седмица се засичахте. След време изчезна. Ти си помисли, че няма да я видиш и нея повече. Всеки ден срещаш нови лица. Някои си застигнал, други са застигнали теб. Срещна човек, който бе тръгнал по Пътя от дома си. Не бе от приказливите, но бе добър човек. Излъчваше мъдрост. Усещаше го. Говореше само родния си език, но това не попречи да споделите една отмора на по кафе. Пожела си, на неговите години да имаш същата енергия. Да срещнеш и ти мъдростта.

Времето лекува. Времето ти дава възможност да намираш решения. Пътят ти предоставя време в изобилие. Беше изминал повече от половината до Сантяго де Компостела. Замисли се, какво след пътя. Не липсваха идеи. Може би собствен бизнес. Допадаше ти и идеята да живееш в друга държава. Щеше да е интересен експеримент. Има време. Остави мисълта да узрее.

Големите градове ти даваха идеи. Доставяше ти удоволствие да седнеш на бира в центъра. Да наблюдаваш хората. Тук животът има различен ритъм. Не е като в родината ти. Не се усеща напрежение, агресия, притеснение. Тези хора владеят спокойствието.

Видя я. Дамата от магазинчето, жената която бяга, притеснената жена. Тя също те забеляза. Всичко се случи от само себе си. Ти стана, настигна я. Виждате се на пътя, защо да не изпиете чаша вино заедно. Ако има проблем „Прощавайте, че Ви притесних“. Погледна те. Търгна с тебе към масата. Беше жена на около тридесет и пет години, стройно тяло, красиво лице и дълга коса събрана в кок. Можеше да я определиш, като красавица, стига да не бе толкова сериозна. Липсваше една усмивка на това лице.

Заприказвахте се. Тя не беше от приказливите, но ти пое инициативата в свои ръце. Заговори за дните си тук. Страхотно е. Вече ти минавали мисли, как следващата година пак да дойдеш. „Защо дойдохте сега?“ Направо в десятката. Не беше се връщал така директно в болката, след разговора с двете момчета. Замисли се. Изглежда бе вече преодолял притеснението, срама, болката от изгубения живот. Чувстваше се уверен. Сподели с нея всичко, така както го бе разказал и предният път. Разликата бе, че сега не звучеше унило. Ти бе уверен в бъдещето. Бъдещето е твое. Зависи само от тебе и твоите мечти. Когато си сам не си художник, не си склуптор на своя живот. „Нали знаете, това което не ни убива ни прави по-силни.“  Думите ти прозвучаха уверено. Сам се изненада на промяната в себе си. Миналото бе зад тебе и сега единствено от значение, бе да намериш правилни решения. Да започнеш нов живот.

Вече си говерехте на „ти“. Сподели своите мисли с нея, но тя явно не бе от жените, които искат да споделят. Разговаряхте така вероятно час, два. Дойде време да тръгвате. Тя е в друго алберге, не е в твоето. Няма проблем. Утре ще се срещнете на пътя. Разделихте се. Интересна жена. Не се усмихна. Нито веднъж. Определено не бе твой тип, но имаше някакво привличане. Вероятно от виното.

Не се видяхте на следващият ден. Не се срещнахте и на по-следващият. Остана ти приятният спомен от разговора, виното, радостта от споделянето. Ти прогони самотата от себе си. Запозна се с много други хора. Приятелствата тук бяха изскренни. Нямаше скрити помисли. Не ти се налага да си прикрит. Няма от кого и какво да криеш. Една от вечерите си изкарахте страхотно. Младеж свири на китара. Събра всички в кухнята. Страхотен купон. И онзи човек с американското кънтри. Ех, ако можеше да има повече такива вечери.

Дните се изнизваха. Крайната цел не бе далече. Разбираш, че не си единственния, който не иска Пътят да свършва. Още стотина километра и край. Кой от където. Ти със сигурност ще изпратиш имейли на всички адреси които си записа. Това са приятели. Разбира се, че може никога вече да не ги срещнеш, но те остават приятели. Споделил си толкова много път с тях. Слънце, дъжд, тъмни утрини, споделени вечери, снимки за спомен, помощ при нужда. Всичко това те променя. Зарежда те с енергия.

Стигна до пилигримският офис. Видя познати лица да чакат отпред за документ. Поздравихте се. Трудно бе да се каже дали сте щастливи. Пътят щеше да ви липсва. Взе си пилигримското удостоверение и седна на бира. Страхотно. Чувстваш се страхотно. Оставаш тук за ден два и заминаваш за океана. Отиваш да си изгориш миналото. Готов си за ново начало.

До Финистера отиде с автобус. Ще си позволиш и тук два дни. Обсебващо градче. Разстоянието до фара го измина два пъти. Изгори всичко, което те свързваше с миналото. Дълго гледа към хоризонта. Не ти се тръгваше от скалите. Трябваше да има бутилка вино. Страхотна идея. Какво са три километра. Отиваш до града и се връщаш. Три и три шест километра. Като, че ли не си ги минавал толкова пъти. Не му мисли дълго. Потегли надолу.

За малко да изтървеш залеза. Бутилката я бе отворил още в магазина. Загледа се в залязващото слънце. Красота. Не можеш да го имаш всеки ден. „Здравей“. Появи се от нищото. Смрачаваше се. Даде и да отпие от бутилката. „Благодаря ти. Ти ме върна в живота. Това което не ме убива ме прави по-силна.“

Стъмни се . Разговаряхте по пътя към града. Последва лека нощ. Тя бе в друго алберге. Повече никога не се срещнахте.

–

Погледна през прозореца към моста в далечината. В офиса, зад гърбът ти работеха твоите служители. Отдавна си мечтаеше да имаш собствен бизнес. В тази скандинавска държава се чувстваше добре. Тук срещна и жената на живота си.

–

Денят бе към края си. Тя се обърна към залата. „Помнете, това което не ви убива ви прави по-силни. Не съм го открила аз. Това е животът.“ Курсистите си тръгнаха. Бе станало късно. От вън в колата я чакаше съпругът и. Най страхотният човек, който бе срещала. Сети се и за мъжа от Пътя. Кой ли бе той?

Santiago de Compostella 3.10.2015 / Madrid  10.10.2015