ЗАЩО ПЪК НЕ

Тези, които обичат предизвикателствата

Прибра се късно. Малко след двадесет и три часа. Приятно си изкарахте. Ако утре беше почивен ден, можехте да продължите поне още два часа. Прекрасно беше, че вече две години след университета успявате да запазите ритъма на живота от студентските години. Е, вероятно се дължи на факта, че всички живеете необвързани. Почти всички. Едната колежка доста рано и се наложи да се грижи за семейство. Какво пък, да е внимавала. Разбира се трябва да изключим и двамата колеги, които решиха да работят в чужбина. Но, пък с тях се чувате понякога. Ако бяха тази вечер с вас, дали и те щяха да се хванат на разказа ти за Пътят към Сантяго. Ти просто им разказа, каквото беше прочел, след като слуша онзи разговор между две дами  в кафенето. Не, не го мислят сериозно. Сега си лягаш и край.

Не те хвана сънят. Замисли се. Те наистина приеха предложението ти на сериозно. Ти си този, който не усети с какъв ентусиазъм всеки започна да прави планове. Как да съвпаднат отпуските. Как да си подсигури нужните тридесет или тридесет и пет свободни дни. Всички бяха сериозни. Въобще не се заблуждавай. След около три месеца заминавате. Още от утре трябва да започнеш с подготовката. Сега заспивай.

–

Двадесети август. Тава беше датата. На аерогарата кацна ранен полет на италианските авиолинии. Между многото пристигащи пътници бяхте и вие. Ти, Колежката с чаровната усмивка, Китариста и Малкия. Само четирима от цялата група. Не беше важно, дали останалите бяха действително  възпрепятствани или намериха удобни извинения за измъкване. Важен бе вашият ентусиазъм.

Ти концентрира в себе си цялата организация и към момента тя бе безупречна. За щастие шефът ти бе разбран човек и не бе нужно да изпадаш в смешни ситуации, молейки за дълга отпуска. Дори и колегите ти те подкрепиха и приеха без мрънкане разпределянето на твоите отговорности. Е, поне повечето от тях.

Колежката, така я наричахте още от университета, бе серизно и мъжко момиче. Не търпеше лигавщини и отрязваше всеки, който се мазнеше или умилкваше. Бе работила една година във фирма в сферата на услугите. Удовлетворение намери едва след като започна свой малък бизнес. За времето в което щеше да отсъства прехвърли цялата отговорност на най-близкия си човек, баща си.

Китариста, наричахте го така, заради музикалните му забежки. До края на средното си образование заедно с още четирима приятели забавлявали съучениците си и мечтаели за големите сцени, но животът ги разпилял. С удоволствие грабваше китара и днес. Гласът също не бе му изневерил и успяваше да ангажира вниманието на околните. Незаменим приятел.

Малкият, наричаха го така, понеже бе започнал училище една година по-рано и всички бяха по-големи от него. По-големи, но само на години. Имаше страхотна памет и безпогрешно логическо мислене. След завършването на университета получи две предложения за работа от фирми за които всички колеги мечтаеха. Отхвърли ги. Бе независим и свободолюбив човек. Постъпи във фирма занимаваща се с образователна дейност. Твърдеше, че няма по-голямо удоволствие от това да търсиш начин да споделяш и предаваш знания на другите. Всички бяхте убедени, че това е временно и един ден ще бъде част от нещо значимо.

Нежна мелодия от телефон. Къде си? Тъмно, звукът от нечий телефон и някакъв спален чувал. Разбира се, това е твоят спален чувал и ти си в него. В него ще бъдеш още незнайно колко нощи. Добро утро. Ставай и не се офлянквай. Чака те Пътят.

Китариста явно не смяташе да става. Колежката го сбута и се измъкна към банята. Малкият се ухили и събуди останалите с едно не толкова тихо „Good morning”. Първият ден. Нещо, като закуска и в шест и петдесет всички бяхте навън. Страхотно. Проследявате с поглед накъде тръват раниците и вие след тях. Красота. Пътят започва с пътека към планината. Не липсваха шеги и лек сблъсък между китариста и тебе. Очаквал малко повече време за закуска. Лош организатор си. Ясно. Първото кафене по пътя ви очаква. Тогава не знаехте, че точно първият ден, това ще е някъде около обед.

Времето е прекрасно. Високо в планината не се усеща жега. Болките в краката и гърба са основна тема. Срещате хора с видимо тежки раници. Четиримата изпитвате радост от трудните решения да оставиш глезотиите у дома. Правилото, раницата да е десет процента от собственото ти тегло върши работа. Подминавате и поздравявате. Малки почивки. Движите се в група. Движите се поотделно. Местенца с течаща вода ви събират с други пътници. Разменяте погледи, поздрави, възхищения, споделяне на умората. Всички се учите. Възприемате уроците на първият ден.

Да бъдеш свободен. Никога и никога да не допускаш зависимост от нещо или някого да застава на пътя на твоя живот. Да чувстваш, че всеки изживян миг е пожелан от тебе и в синхрон с тебе. Мислите в главата първоначално се надпреварват, блъскат, пречат си. Дните се зареждат и с тях същите тези мисли започват да се подреждат. Оттърсват се от фалша и излишното. В живота ти вземаш сам решеята за себе си. Реализираш ги. Постигаш успех в нещо и веднага търсиш нова цел, нов проект. Тук на пътя, имаш време да се оцениш. Не си грешал. Дори и в онези мигове, когато е било нужно да загубиш в името на целта. Пътят на едно решение води единствено към неговата реализация.

На пътя е лесно да заговориш някого. Това най-много се отдаваше на Малкия. Всеки ден си избираше човек или компания. Заговаряше ги. Ставаше част група или създаваше група около себе си. Днес надмина себе си. Забавляваше се. В кафенето след третия километър, увери жена на около четиридесет, че има огромна вероятност тъмните петна по ръцете и да са следствие от пиенето на Кока Кола. Кутийката остана недоизпита. Жената се зарече, никога да не просяга към нея. Здравето или слабостта на навиците? Здравето.

Имаше хора, които търсеха контаткт с Малкия. Искаха да знаят повече за него. Разказваха за себе си. Споделяха. Споделянето даваше решения. Момче и момиче разказваха с гордост как уреждат живота си сами, без помощ от родители. Трудно било, но прекрасно. Мъж на около тридесет и пет, учител в голям град, съветваше, как трябва да се дава възможност на децата да правят избор. Във всичко. Малкия беше добър слушател. Задаваше и въпроси. Винаги когато усетеше, че някой ограничава разговора само в собствения си свят, контрираше и оставяше събеседника си замислен, търсещ изход или отговор.

На пътя няма гняв и завист. Тук всеки е готов да сподели, да помогне, да разбере другия. Няма и разочарование. В дните изживени тук намира решения на въпроси от реалния живот. Няма напрежение, стрес от недостиг на време или ангажименти. Всеки е намерил свой смисъл да го извърви.

Малките селца по пътя. Там са. Очакват пилигримите със своите жълти стрелки, малки кафенета, понякога пейка на която да отдъхнеш. Редуват се домове в които има живот и такива, които очакват отново стопани. Стопани, които няма да се надпреварват с времето. Оглеждаш се. Градини с плодни дървета. Някои близо до пътя. Навеждаш се и си вземаш орех, паднала ябълка или круша. Тук животът е в спокойствието.  Вероятно еднообразен и скучен? Не. С усещане за живота. Въпрос на избор. Премахваш напрежението и го изпълваш с мисъл, време за близките хора, отказ да приемеш обезличаването и самотата на големия град.  Хората в малките селца имат време и за тебе. Няма да те подминат. Ще поздравят. Местните ценят това което имат. Не рушат. Опазват своите селца чисти и приветливи. Очакват да ги забележат и намерят свой дом тук и други хора като тях.

Беше добър купон. Китарата стоеше върху една от масите. Сама се вмъкна в ръцете на Китариста. Малко по малко кухнята и масите наоколо се изпълниха с хора. Споделяха се току що приготвена храна. Някой бе направил повече паста, друг имаше яйца в повече. Жена на възраст бе приготвила набързо супа от зеленчуци. Малкият предлагаше салата. Не липсваше и вино. Някои пееха с Китариста. Други пригласяха тихо на своя език. Помощението се изпълни с емоции и положителна енергия. Тази вечер бяха направени множество снимки. Разменени бяха имейли и телефони. Позитивна енергия изпълваше албергето. Не съществуваха граници от националност, езици, възраст, принципи. Мъж на около петдесет и пет взе китарата. Прозвуча американско кънтри. Овации. Китариста бе щастлив. Среща сродна душа. Това, което се случваше бе мечта. Срещаха се мечтите на всички тези хора, да не са част от нечии чужди правила, ограничавани от етикет, служебни порядки, лични проблеми.  Бяхат свободни да изразят себе си такива, каквита бяха в мечтите си. Не, че купони няма в живота. Тук ги бе събрал Пътят. Никой не мислеше за сън. Всичко приключи, едва след като хостилиерото обяви, че загася лампите.

На Пътя има и един друг свят. Светът на суетните. Изненадан си, но той е там. Разбираш го с изминаването на дните. Срещаш едни хора, които те застигаг със своите мини-раници. Често спират в кафенетата, застояват се. Движат се по ясна програма. Спят в албергета, където удобства не липсват. Не си приготвят сами вечеря, не перат дрехи на ръка. Тези хора, като че ли са пренесли своя сив живот тук. Дали тези хора усещат духът на Пътя? Увлечени от комерсиализацията, вероятно остават недокоснати от него. Това не ги прави лоши. Отнема им възможността да познаят различното. Може би.

Колежката се загуби. По-точно, не тя се загуби, а ние я загубихме. Рано една сутрин се мярна в кухнята и след това изчезна. Шегувахте се, че вероятно е натрупала много енергия от предната вечер. Повече от час деляха бутилка вино с мъж на около тридесет и пет. Или виното е било толкова добро или … Не я видяхте през следващите два дни. Малкия тъкмо предлагаше тази вечер да и позвъните и хоп ето я. Седи пред албергето. Усмихва се. „Здрасти“. Едно здрасти и нищо повече. Разбрахте, че нещо или се бе случило или се случваше в момента. Познавахте я от толкова години. Този пасивен поглед нещо означаваше.

Настанихте се. Вечеря. Обичайната салата и яйца с бекон. Китариста отвори бутилка вино. Наздраве. Пиете в тишина. Дойде момента. Интересен човек бил. Разведен. Нямал деца. От почти десет години се занимавал със собствен бизнес. Тук е за да остане сам със себе си. Да, не бил красавец, но пък имало някаква енергия в този човек. Слушахте и мълчахте. Мълчахте, защото мислехте за себе си. То май и вие не бяхме хубавци. Всеки се питаше, какво има в себе си. Какво бе ценното във всеки от вас. Какво бе нужно да търсите или да променяте. Трябва ли нещо да променяте? Бе една тиха вечер.

Вървиш. Усещаш, че можеш да изминеш още и още. Не спираш в планираното за деня алберге. Да, знаеш, че там ще спрат онези, които до момента си опознал, разговарял с тях, сприятелил си се и споделял. Продължаваш. Пристигаш късно. Срещаш други лица. Следва ново опознаване, нови съдби и емоции. Оставаш с тези хора ден, два. Питаш се „Сега какво“? Да изчакаш онези, които си изпреварил? Да продължиш с настоящите или отново да избързаш? Мисълта за непознатото не ти дава покой. Тегли те напред. Избързваш отново. Мислиш си, че вече няма да видиш лицата, които си оставил зад себе си.

С приближаването до крайната цел се увеличават и хората на пътя. Не всички могат или искат да изминат цялото разстояние. Кое е цялото растояние? Няма начални точки. По пътя ще срещнеш хора тръгнали пеш от дома. Изминават хиляда, две хиляди километра. Ще срещнеш и хора които се връщат пеш там от където са тръгнали. Всеки пътник взема решение, какво желае и от какво има нужда душата му. Усещаш обвързване с Пътя. Ти и Той ставате едно. Какво ще правиш, когато това пътуване завърши? Ще ти липсва ли? Въпроси, чиито отговори всеки сам трябва да открие.

Денят в който влизаш в Сантяго де Компостела. Изпитваш радост, че си успял. Изпитваш страх от завръщането в твоя реален живот. Има носталгия, весели поздрави и обещания да пишеш на хората с които си вървял. Да се обадиш по телефон или да изпратиш направени снимки. Изненадан си, че виждаш около себе си и хора, които си мислел, че са останали дни зад тебе или са дни пред теб. Пътят ви е делял и събирал, без да пречи на срещите, които е трябвало да преживееш, на възможността да оставаш сам, когато това е било нужно.

–

След час е обратният полет. Седите тихи и чакате. Машината ще ви върне в онзи живот, който оставихте и през цялото време искахте да променяте. Убеден си, че всеки от вас ще успее. По своему.

–

Колежката се омъжи. Далече от родината си. Когато се чувате изглежда щастлива. Малкият също замина на далече. Твори в колектив с хора, които мислели, като него. Китариста е тук. Понякога може да го срещнете в неговия клуб. Отвориха го заедно с приятел от детството.

Ти какво? Ти повярва в любовта. Потегли там, на където винаги те теглеше. Любовта към пътешествията. Buen Camino!

Palas del Rey   29.9.2015