ЗАЩОТО

Тези, които знаят защо са на пътя

Животът е прекрасен. Точно такъв го искаше в своето детство. Работиш това, което винаги си мечтал. Успя да осигуриш дом. Семейството ти е голямо и живеете в мир. Какво повече да пожелае човек.

Само ако не се беше случвало онова нещастие преди почти две години и половина.  Беше толкова тежко. Беше се отчаял. Обеща да направиш нещо, ако всичко се оправи. Да отдадеш себе си дори. Разбира се, че не си забравил. Неспокойствието те спохожда от време на време в съня ти. Знаеш, че е време да го сториш. Ти си човек, който държи на думата си и  дадените обещания.

Беше прочел някъде за Пътят към Сантяго, който стотици хора извървяват всяка година. Разбира се. Ти вече знаеше, че това се очаква да направиш. Да извъвиш пътя.

–

Беше още тъмно. Усещаш как всички други около тебе събират раниците си и един по един поемат навън. Правиш го и ти. Непознато е. Не знаеш какво те очаква. Единственото в което си убеден, е че трябва да ги последваш. Все още не се е развиделило, когато попадаш извън града на тясна пътека. Не знаеш къде ще те отведе, но усещаш спокойствие и сигурност. Не си сам. Чуваш първите поздрави. На френски, английски, испански и дори още от първия ден онзи поздрав, който и ти ще изречеш стотици пъти „Buen camino”.

Трябваше да се вслушаш в съветите, които прочете в интернет. Излишното в раницата. Започваш да правиш на ум списък на нещата, с които можеш да се разделиш. Разбира се още тази вечер ще раздадеш поне половината ядки които носиш в раницата. Ами дали са ти нужни втори чифт обувки.  Вероятно тежат поне килограм и нещо. Можеш ли да си позволиш да изхвърлиш книгата, която взе? Трудни решения, а всяка следваща крачка прави раницата все по-тежка.

Пътеката  води стръмно нагоре. Ту се стеснява от храстите, ту се появяват малки слънчеви полянки. Нагоре. Колко още? Усещаш умора, но нареждаш на съзнанието си да я подтисне. Струва ти се, че хей-сега след около двадесеттина крачки, след свиването в ляво е края на стръмното. Само още мъничко и ще излезеш на хълма. Вероятно там ще грее слънце и ще спреш за отдих. Още малко. Опс, грешка! Стръмнината не свършва тук. Петдесетина метра пред тебе виждаш трима мъже. Мислеше си, че те са вече много напред. Дърветата са ги скривали от погледа ти. Вероятно и онази двойка мъж и жена на около петдесет години също са така близо зад теб. Вероятно ако спреш и те ще те застигнат след минута. Продължаваш упорито напред. Не спираш. Ти си в началото на пътя. Няма време за отпускане. Очакват те още около седемстотин шестдесет и пет километра. Толкова пишеше на онзи голям камък, който мина преди десеттина минути. Планирал си си времето и сега трябва да накараш тялото да ти се подчини.

Колко крачки е един километър? Вероятно хиляда или не, хиляда и двеста? Какво значение има?

Кога човек е истински щастлив? О, да. Ти имаш отговор. Ти беше самото напрежение, когато лекарят те повика в кабинета си. Вече осем дни, никой не искаше да се ангажира да предвиди, какъв ще бъде изходът от всичко това. Усещаше как медицинските сестри свеждат поглед когато се разминаваха с тебе. Усещаше, че всички наоколо искат да ти дадат надежда, но не смееха. Започна да си мислиш, че ако това е краят, то това е краят и за двама ви. Толкова силна бе връзката ви. Не те допускаха до стаята. Можеше да я видиш само от коридора през прозореца. Искаше да бъдеш до нея. В мислите си не се откъсна от нея. Ти я чувстваше, усещаше дъхът и, усещаше ритъмът на сърцето и. В мислите си.

Пътят те учи. Учи те на търпение. Ти се научи да не оставяш мисълта да те подлъгва с празни надежди. Вече знаеш, че ще стигнеш до албергето. Не е нужно да тормозиш съзнанието си. Вече пети ден си на пътя. Оставяш погледът ти да се радва на дърветата, на първите лъчи на слънцето гонещи тъмнината, на зелените хълмове или селцата останали ниско под тебе. Усещаш щастие, спокойствие, сигурност и започваш да твориш нови идеи и планове за живота. Вашият съвместен живот. Знаеш, че по някога си грешал. Упорито отклоняваше съветите. Смяташе, че твоята правота е единствена. Сега пътят ти помага да осъзнаваш и да търсиш баланс в отношенията. Разбираш, че вашият живот заедно е по-важен от личните ти цели.  

Болките в краката стават нетърпими. Забавяш движенията, намаляш темпо. Мислеше си, че след като премина периода с пришките и вече си залепил пет лепенки по пръстите всичко е приключило. Болката тепърва идва. Едва сега я оценяваш. Питаш се дали това е краят. Можеш ли да продължиш? Волята и обещанието да отдадеш себе си те държат. Ти си човек, който винаги застава зад думите си. Продължаваш. Бавният ход е възстановил временно мускулите на краката и ти продължаваш напред. Стремиш се да изпратиш мислите си някъде другаде, за да подтиснеш усещането за болка. Остават само около три километра. Извървяваш ги.

Влезе в кабинета на лекаря. Не смееше да седнеш. Беше готов да замениш себе си с нея. Да поемеш болестта върху себе си за да запазиш нея. Лекарят те погледна и се усмихна. Чу тъй силно очакваните думи „Ще се оправи“. Другата част от разговора не остана в съзнанието ти. „Ще се оправи“ беше всичко, което от осем дни искаше, желаеше, очакваше да чуеш. Радостта, която изпита не може да се опише. Тази радост трябва да се изживее. Разговаряхте наколко минути, но съзнанието ти бе при нея. Прегръщаше я в мислите си. Целуваше я. Пуснаха те за малко в стаята при нея. Стисна и ръката. Преля и сили и вяра. Преля и от енергията и обичта си. Време бе да отдадеш себе си.

Краката ти се подуваха. Посъветваха те да спреш за три дни. Не можеш да спреш. Знаеш, че което трябва да се случи, ще се случи. Никога не си спирал. Продължаваш. Изминаваш по-малки разстояния. Подаряваш си две петнадестминутни почивки на ден. Не спираш. Идва ред и на болката в гърба. Когато мислиш за едната, забравяш за другата. Мисълта ти си играе с тях. Напредваш. Дните изминават. Километрите намаляват. Изпитваш радост и гордост от това, че изпълняваш обещанието си да извървиш пътя.

Не си сам на пътя. Вече познаваш не малко спътници, също като тебе дали обет да го изминат. Да изминат пътя от благодарност за щастливи развръзки или надежда за здравето на близък човек. Разговаряте. Подкрепяте се. Вярвате, и тази вяра създава енергия нужна на всеки да продължи да живее с щастие. Болките се забравят. Отминават и на тяхно място идва радостта от вече изминатото и преживяното.

Изписаха я от болницата. След осемнайстия ден се прибрахте заедно у дома. Дълго време седяхте прегърнати и не говорехте. И ти и тя осещахте енергията на обичта. Да си близо до човекът, когото обичаш. Нещастието бе вече в миналото.

Времето минаваше. Животът ти се изпълни отново със стойност. Ти си човек, който създава стойност. Грижеше се успешно за семейството си и за ежедневните си дела. Поглеждайки назад ти знаеше, че няма нещо в животът за което трябва да съжаляваш. Поглеждайки напред не забравяше, че е време да направиш онова за което даде дума. Направи сделка и вече беше време да изпълниш своята част от нея. Сподели за това у дома. Разбраха те и те подкрепиха. Помагаха ти да се подготвиш. Очакваше те пътят.

Пътят. Малко оставаше до края. Спътниците се променяха. Някои изоставаха, други избързваха напред. Осъществяваха се нови и нови контакти. Пейзажите също се променяха. Селцата по пътя криеха свой собствен чар, всяко за себе си. Някои имена запомняше, други забрави. Усещаше ритъма на живота в тях. Ритъм изпълнен с време. Времето бе в изобилие и никого не притесняваше. Имаше достатъчно от него за всичко и за всички по пътя.

Слънцето започна да изгрява по-късно. Времето се опитваше да поднася студени изненади. През всичките тези дни ти се променяше. Промени се физически. Тялото ти се отблагодари, че го дари с толкова движение, заякна. Болките изчезнаха и на тяхно място се появи лекотата на движението. Промени се мисленето ти. Възприемането на околния свят не бе само през погледа на градският човек. Разбра, че моралните и физически ценности могат да бъдат еднакво важни. Научи се да бъдеш полезен на себе си и околните.

Посрещаш изгрева там на пътя. Не виждаш близо до себе си други хора, но знаеш, че те са тук. Едни крачат усамотени в мислите си, други в групи разменят по някоя дума. Чуваш чуруликането на птичките. Търсят се вероятно, поздравяват се или може би поздравяват утрото, също като теб. Щастие е да си тук. Да забравиш за времето. Да забравиш, че има вчера, днес и утре. Пътят е в настоящето.

Видя го полуизлегнат, близо до пътя. Подмина го няколко крачки. Бе онзи човек, който преди два дни отстъпи единственото останало свободно легло в албергето на жената с подутите крака. Отстъпи и леглото въпреки, че знаеше, че до следващото алберге трябва да извърви още четири километра. Защо ли лежеше? Толкова рано, току що тръгнал? Върна се и го попита дали всичко е наред. Не. Не беше наред но щял да се справи сам. Каза му „Ти си с голямо сърце и аз искам да ти помогна“. До следващото село имаше почти три километра. Взе раницата му и двамата поехте бавно напред. Внезапен пристъп го бе оставил без сили. Не те интересуваха причините. Важна бе да го подкрепиш. Ти направи нужното. Ти си бил нужен точно там и в точно в този момент. Отдаде от себе си.

Идваше краят на пътя. Само след ден трябва да пристигнеш в Сантяго. Изпитваш двойното удоволствие от себе си, че си изпълнил поетото отдаване и щастието от завърщането при хората, които обичаш. Усещаш, че с тези чувства са изпълнени и другите около тебе. Щастлив си.

Полетът бе кратък. Вечерта всички бяхте заедно. Имаше много за разказване. Имаше и много, което няма как да се разкаже. Ти знаеш, че то може само да се изживее.

“Buen camino” за всички онези хора около нас, тръгнали да променят живота към по-добро.

Sarria  27.9.2015