ТВОЯТ РЕД

Да живееш в болезнен ред или да се оставиш на спокойната сила …

На съпругата ми, на която дължа най-големият дар в моя живот – нашият син!

Обсъждането на новият проект приключи. Служителите се върнаха по работните места. Погледна часовника си. Бе станало късно. След петдесет минути трябваше да бъдеш пред училището на сина си. Разполагаш с петнадесет минути за да седнеш в колата. По това време трафикът бе голям и не е добре да рискуваш. Огледа бюрото си. Прибра лаптопа, бележките със задачи, папката с проекта. Видя списанието. Не беше твое. Някой го беше забравил на бюрото. Вероятно го е ползвал за подложка при писане. Полюбопитства, какво четат твоите служители. Бе подгънато на статия за някаква почивка. Зачете се… “Пътят към Сантяго“…. Скочи рязко. Ще закъснееш. Статията те заинтригува, но нямаше време да я дочетеш. Не му мисли много. Сложи списанието в чантата и тръгна. Утре ще го върнеш.

––

Пред входа имаше трима души. Вътре още около седем или осем. Не очакваше, че толкова хора искат да изминат тези почти осемстотин километра. Едно бе ясно. Няма да си сама на пътя. Огледа ги с любопитство. Срещу единият от администраторите бе седнала възрастна двойка. Вероятно бяха над шестдесет и пет години. Облечени в спортни панталони и якета, високи планински обувки и подпираха две не големи раници. Видимо не говореха на родния си език с администратора. Пред съседното бюро бе седнал мъж на около тридесет и пет години. Не много висок, с бръсната глава. Подписваше се на подадената му от администратора книжка с едната ръка, а в другата държеше книга-пътеводител. Отвори я и показа нещо на администратора. Не бързаше. Изражението на лицето му бе спокойно и подсказваше за човек, който е готов да приема предизвикателства от живота. В ляво от него стояха две млади момичета. Изчакваха редът си и говореха тихо. Усмихваха се. Ентусиазмът им явно бе неконтролеруем. Бяха облечени с шарени, широки поли и свободни пуловери. Освободи се място и седнаха срещу администратора. Не се чакаше много. Организацията явно бе добра. Тук хората получаваха книжките, в които щяха да събират печати от местата където са преспали, спрели за отдих или посетили по пътя. Получаваха напътствия и тръгваха да търсят място, където да преспят преди да потеглят по дългият път към Сантяго де Компостела.

Дойде твоят ред. Администратора ти завери книжката и не пропусна да те посъветва да си вземеш шапка. Тук слънцето пече силно и високо в планината ще ти е нужна. Ако нямаш подсигурена нощувка за тази нощ, то надолу по улицата, двадесет метра в ляво е албергето. То е само за пилигрими, разбира се. “Buen camino”, ти пожелаха за първи път. Не знаеше какво означава и не знаеше, че ще го чуваш безкрайно много пъти по целият път. Благодари и излезе да търсиш въпросното алберге.

След десетина минути те регистрираха и мъж на около петдесет те отведе до леглото. Показа ти къде е банята и ти пожела “Buen camino”. Всичко бе непознато за теб. Опитваш се да приемеш, да допуснеш до себе си тази нова реалност. Ще спиш за първи път в живота си в едно помещение с толкова много хора. Всички те непознати. Жени и мъже бяха заедно и отделно. Всеки бе ангажиран със своите си нужди, навици и правила. За по-голяма част от тези хора това бе ново изживяване. В едно обаче всички бяха еднакви. Всички до един очакваха тази нова реалност с нетърпение. За тебе невероятното бе, че усещаш същата вътрешна емоция, като тях. Бе прочела онази статия от списанието в офиса. Да всичко бе така, както го описваха в нея. Статията толкова те заинтригува, че на следващият ден я сканира преди да оставиш списанието на мястото. Прочете я поне четири пъти. Разбира се, намери още много информация в интернет, но тази статия таеше някакво невероятно въздействие. Списанието стоя на бюрото ти много дълго. С любопитство следеше, кой ще си го потърси и вземе. Изчезна също така мистериозно, както се бе появило. Когато веднъж в почивката запита шеговито на кого е било, никой не реагира и не показа да знае нещо за него.

Събуди те шумоленето от съседното легло. Погледна часовника си. Бе пет часа и тридесет и пет минути. Почти всички вече се подготвяха за път. Малкото хора, които все още лежаха, видимо също бяха будни. Никой не разговаряше. Някои се обличаха, други подреждаха раниците си. Имаше и такива, които вече бяха обути и готови за пътя. Навън все още беше тъмно. Отне ти четиридесет минути да се подготвиш. Измиване, обличане, подреждане на раница и готово. Твоята раница бе късметлийка. Не я бе натъпкала с нищо ненужно. Точно осем килограма. Само с един килограм над правилото десет процента от собственото тегло. Окей, килограм и половина. Всяка вещ вътре бе премисляна. Колко пъти ще бъде ползвана? Възможно ли е да бъде заменена или тя да замества? Може ли да бъде набавяна на място? Възможно ли е да се игнорира нуждата от нея? Колко тежи и това ли е най лекият и вариант? Всичко бе прецизно премислено и пресметнато. Както всичко в твоят живот.

След около час се показа слънцето. Пътят се движеше само нагоре. Днес бе най-високото изкачване. Нещо като изпит. Успееш ли да преминеш, значи си способен да продължиш. Щеше да се случи още веднъж, но до тогава вече ще я има закалката. Тялото ще е подготвено, мисълта ще е укротена, изживяването ще бъде овладяно. Днес обаче не е така. Денят се готви да бъде горещ. За всички тези хора на пътя обещава да бъде дълъг.

Група от седем души, видимо ентусиазирани те задминават. Задминават и двойката младежи, след които вървиш почти двадесет минути. Преди малко подмина две жени, които си почиваха седнали върху паднало дърво. Пътници не липсваха. Неколкократно си разменяхте поздрави “Buen camino”. Първи ден. Опознавахте се. Някои от тези хора повече никога нямаше да срещнеш. Те щяха на следващата сутрин да станат много рано и да изминат повече път, защото можеха или защото просто бързаха…за някъде. Други не бързаха или не можеха да бързат. Те щяха да изминат пътя бавно. Тебе, някои щяха да те застигнат. Ти също ще застигнеш и подминеш.

Половината от деня вече бе отминал. Ставаше все по-стръмно, а най-високата част от пътя все още бе пред тебе. Пейзажът бе неповторим. Искаш за заснемеш триста и шестдесет градусова снимка. Умората е в тебе, но не спираш. Готова си да я приемеш, но да имаш тази реалност около себе си всеки ден. Вероятно това изкачване е последното? Вероятно. Задаваш си този въпрос многократно и всеки път следва нова стръмнина. Докато не започне спускането. И установяваш, че да се спускаш се оказва по-трудно. Сама си. Нима си се изгубила? Не е възможно. Маркировката е ясна и ти я следваш? Къде са хората? Изпреварили са те? Няма проблем. Колкото и да е дълго това спускане, то със сигурност има край. Стремиш се да не мислиш. Следваш пътя мълчаливо. Вече е шест вечерта, когато виждаш албергето. Питаш се, дали си можела да вървиш още? Вероятно. Ти знаеш, че човек е способен на много повече от това, което очаква от себе си. Днес го изживя реално. Усещаш малкият си успех, като победа. Забелязваш, че не си последна. След тебе пристигат и други хора. Всички те се чувстват победители. Умората е забравена и на лицата им има усмивки. Споделят.

Денят приключи. Вече всички спяха. Очакваха ги още незнайно колко изпитания.

Изминаха шест дни. Пътеката отново водеше по билото. Днес нямаше хора около теб. Ирландците, с които вечеря предните две вечери, тръгваха рано. Вероятно ще ги застигнеш в следващото алберге. Вървя повече от час сама. Задмина те само високият мъж с голямата крачка. Не го срещаше за първи път. Той не разговаряше с никого. Гледаше винаги само напред и подминаваше всички с равномерен, но бърз ход. Определено бе човек с ясен план. Горкият. Какво ли би станало ако се случи да си забрави планът? Представи си го, как в един момент паметта му изневерява и той спира. Остава в ръцете на случайността. Няма посока, няма цел, няма план, няма нищо. Стои на място вперил поглед пред себе си. Не се помръдва. Единственото движение, което го издава, че е жив е дишането. Минутите минават. Вероятно съзнанието му е в трескаво търсене на планът. Минават часове. С времето започва да изсъхва и да се смалява изложен на силното слънце. Смалява се и изтънява. Изпарява се и изсъхва. Станал е толкова крехък, че следобедният вятър го разтрошава и отвява на прах. Трябвало е да си разпечата своя план!

Глупости. Какво ти става. Явно тази усамотеност всеки ден започва да те плаши. Ти си човекът с графика. Планира да изминеш целият маршрут за двадесет и осем дни. Два дни ще останеш в Сантяго. После два дни са ти нужни за да отидеш до Финистера с автобус и следва обратният път. Билетът за автобуса бе купен. Билетът за самолета също. Хотелът в Мадрид резервиран. Наясно бе какво ще купиш за сина си. Всичко до последната подробност бе планирано. Ти си тази, която е изгубила своя план. Ти си тази, която стои на място и се е вгледала в далечината. Търсиш отговори… Опитваш се да подредиш ежедневието до най-малкият детайл. Това ти отнема време. Време, което можеш да употребиш за … усмивка. Планираш своето време, своя ден. Планираш времето на служителите. Подреждаш и денят на близките до себе си хора. Мислиш си, че си загрижена, че си полезна. Опитваш се да контролираш в детайли какво и кога. Събуждане, закуска, облекло, покупки, уроци, вечеря… А къде е животът? Къде е усещането за живот? Къде се крие разбирането към инакомислещите. Замисляш ли се, как те със своето инакомислие успяват да подредят своя живот. Забелязваш, че те го усещат. Те го „живеят“, а ти го изминаваш в планове. Докога? Съвземи се…

Потръпна. Ставаше хладно. Неусетно бе изминала повечето от пътя определен за днес. Влезе в малко село с двадесетина къщи от двете страни на пътя. Имаше кафене. Трима местни седяха и поздравяваха преминаващите. Спря се. Можеш да си го позволиш. До крайната точка за днес оставаха три километра. Поръча си кафе с мляко. Седна на маса до входа.

По пътя приближаваха мъж и жена. Разговаряха въодушевено. Погледнаха към кафенето и също решиха да седнат. Поръчаха си по чаша бира. Мъжът видимо защитаваше своя теза и жестикулираше. Разговаряха на английски. Заслуша се в разговора.

„Нима твърдиш, че е правилно да оставиш на съдбата живота на своите деца? Какво знаят децата за живота? Как могат да преценят, къде свършват игрите и започват зависимостите? Да ги оставиш на случайността е безотговорност. Децата нямат нужната информация, за да вземат самостоятелни решения за живота. Родителят е длъжен да посочи правилният избор на училище, професия, контакти. Нужен е контрол и напътствия. Трябва да се изисква, да им се поставят цели. За детето всичко е хубаво. Нужно е да му се покаже, кое е смислено и кое е загуба на време. Да си творец не означава добър живот. Може да си нарисувал най-добрата картина, но какво от това, ако не си успял да я продадеш добре. Творчеството е хубаво нещо, но то не храни. Няма творец, от който нещо да е зависело.

Животът е безмилостен. Ако не си със силните днес, си оставаш публика. Оставаш зависим и подвластен. Такива хора има в изобилие. Безгрижни, карат таратайки и си харчат заплатите за несъществени неща. Могат да отделят повече време за хоби или безмислени разговори. Хора, за които няма надграждане. Вероятно те се определят за щастливи, но защото са без амбиции или амбициите им стигат до това, да си изплатят ипотеките. Безкрайно важно е човек да бъде винаги първи, а за да си първи, трябва да имаш правилното образование и правилните контакти. От значение е с какви хора контактуваш и коя правда защитаваш. Това ти дава сигурност и власт. Това е важно за мен и за моите деца. Това е пътят към щастието.“

„Ти си нещастен! Приел си амбицията да бъдеш „най“ за единствена цел в живота, но ти си зависим. Ти си от хората, които е живеят единствено за да бъдат забелязвани и „важни“. От хората, които искат същото и за своите деца и са нещастни, ако не успяват да ги превърнат в „богове“. Но грешиш. Смисълът да си живял е да създадеш нещо различно, уникално. Да оставиш следа след себе си. Не просто да се показваш. Важно е твоето вътрешно „аз“ да живее в мир с ежедневието ти. Важно е всяко нещо, което правиш да те зарежда с енергия. Това е щастието. Остави децата сами да открият себе си. Нима искаш да направиш от роденият музикант инженер или от роденият дърводелец лекар. Така само би провалил живота му. Не отнемай свободата на избор, само защото ти си неудовлетворен от своя живот!“

„Но аз съм удовлетворен от себе си. Кантората ми е една от най-успешните. Играя голф с най-влиятелните хора в града. От тях зависи дори и твоят ден, твоето бъдеще…“

„Не! Моето бъдеще зависи само от мене. Аз определям как да премине денят ми и съм независима в решенията за живота си. Аз съм щастлива. Ти се заблуждаваш за себе си. Ти си нещастният. Много добре зная с каква тъга гледаш към океана, защото баща ти не ти е разрешил да станеш морски капитан. Аз съм тази, която реализира мечтите си. Аз съм щастлива!“

„Нима искаш да кажеш, че ще оставиш децата си сами да определят своето бъдеще. Замисли се, каква е вероятността да сгрешат. Да не са успешни в живота?“

„Щастливи! Искам да кажа, че децата ми ще вземат сами решенията в живота си и ще правят това, което ги прави щастливи. Само така ще се научат да бъдат отговорни пред себе си.“

„Ти не знаеш….“

Мъжът и жената си бяха изпили бирата и потеглиха. Не можа да разбереш дали този разговор има край. Заинтригува те. Поседя още малко и също тръгна към албергето. Не ги срещна повече. Вероятно вървяха по-бързо от тебе. А може и да са се разделили. Мислеше за сина си. Успяваш ли да му дадеш избор. Нима искаш да му планираш всички дни, месеци, години още от сега. Това ще убие чувствата му. Няма да знае, че съществува и смях, и безгрижие. Дали ще усеща удовлетворение от това което постига. Изискваш от него да знае повече и повече. Нови уроци, повече знания, винаги отлични оценки. Вярваш, че оценката на околните е ключът към щастливия живот. Пропускаш нещо. Пропускаш много. Губиш ценно време от живота. Твоя и неговия. Отнемаш му правото на щастие. Мисли…

Пристигна късно. Умората те мъчеше. Два часа по-късно заспа дълбоко.

Дните минаваха. Все по-лесни ставаха преходите. Първоначалният стрес за тялото бе отминал. Днес тръгна малко по-късно. Бе единадесетия ден. В първото село по пътя седна да пиеш кафе. Поздравиха те възрастна двойка германци. Засичахте се в последните четири дни. След тридесетина минути потегли отново. Пътят днес минаваше през лозя. Криволичеше. Около четири километра след кафенето забеляза мъж малко над петдесет. Движеше се много бавно. Бързо го застигна.

„Имате ли нужда от помощ?“ Мъжът се усмихна, но на лицето му се четеше болка. Заприказва го. Изведнъж почувствал срязване в крака. Не можел да ходи. Разбрали се със съпругата си, тя да продължи и да подсигури две места в следващото алберге. Той ще пристигне, когато може. Няма нищо страшно. Животът го е подлагал и на по-големи изпитания. Притеснението и страхът никога не са му помагали. Попита те с какво се занимаваш.

Разказа му за себе си, за работата, за семейството. Сподели неща, които никога не си предполагала, че ще изречеш. Движехте се бавно. Разстоянието до крайната цел за деня бе около шест километра. Предложи му да носиш част от неговия багаж. Мъжът категорично отказа. Каза да не се тревожиш за него. „Човек не трябва да се тревожи за нищо. Тревогата, безпокойството, бързането и притеснението са най-вредните емоции, с които човек се бори. Научи се да ги овладяваш. Само така ще имаш време и воля да познаеш себе си. Колкото по-добре познаваш себе си, толкова по изпълнен със смисъл ще усещаш своя живот.“

„Но е надпревара и не винаги човек има избор. Ако не подредиш правилно целите и идеалите си, може завинаги да си останеш на едно място. Постигнето  на цели ти носи увереност и спокойствие…“

„Млада госпожице, нима мислите, че можете да предвидите и да планирате всеки миг от своя живот? Ако е така, означава че живеете в заблуда. Огледайте се. Хората не са спокойни, защото нещо ги е направило щастливи, а са щастливи понеже са приемали фактите спокойно. Овладели са Спокойната сила. Това, че не знаят какво, как и къде, по никой начин не им пречи да бъдат спокойни. Посрещнали са много поражения, но пак са щастливи, защото са имали време за себе си. Пропуснали са успехи, поздрави, етикети, но и са побеждавали, споделяли са радости и победи тихомълком с приятел. Спокойната сила е умение да си над нещата, умение за намиране на решение за всеки неочакван момент в живота. Спокойните хора могат да губят и да печелят, да приемат фактите, защото знаят, че живота е кратък и по никой начин не си струва да го идеализират. Те го усещат.“

„Искате да кажете, че човек трябва да се остави животът да го води. Твърдите, че е глупаво да се планира бъдещето? Но това няма смисъл. Човек трябва да има планове и цели. Човек има нужда от победи!“

„Не твърдя, че целите са вредни. Твърдя, че целите трябва да са пожелани от вътре и човек да усеща, че не постигането на целта го прави щастлив, а самото изживяване по пътя към целта му дава усещането за пълнота в живота. Когато се усеща тази пълнота, това означава, че е овладяна Спокойната сила. Това означава, че човек е на правилното място в живота си. Спокойната сила осигурява хармония между душата и ежедневието. Усещаш щастието.“

Двамата пристигнахте много късно. Добрата новина бе, че все още имаше места в албергето. Съпругата му го очакваше пред албергето. Запознахте се. Бе ведра, жизнерадостна жена. Поканиха те да вечеряте заедно. Бе една изпълнена с енергия вечер. Когато дойде време да си лягаш усети, че тези двама души бяха успели да ти предадат умението да разпознаваш Спокойната сила.

Сутринта до раницата си намери картичка. Беше изписана на ръка. Не беше подписана, но ти отлично знаеше от кого е. Отвори я и се зачете.

„Честит нов ден!

Имаш нужда от усмивки. Нарисувай си живота на един лист и ще установиш, че не си струва да се ядосваш за малките неуспехи и грешки. Пожелаваме ти усмивки!

Пожелаваме ти от този ден, още днес да откриеш Спокойната Сила! Ако не вярваш, че съществува….. просто повярвай!

Пожелаваме ти да бъдеш успешен Работодател! Този, който успешно „предава“ работата на служителите и умее да ги насочи.

Пожелаваме ти да си себе си! Удоволствието да изненадваш себе си! Да „качваш адреналина“…

Пожелаваме ти тези неща така, както сме си ги пожелавали и на себе си.

Бъди здрава! Бъди спокойна! :)“

Повече не срещна това семейство. Вероятно бяха спрели някъде за ден два. Вероятно. Нямаше значение. Важното бе какво ще се случи днес. Какво днес ще те направи щастлива. Събра раницата и потегли. Пътят към Сантяго де Компостела бе разнообразен. Предстоеше ти вторият по трудност преход. Имаше лесни участъци ниско в равнината, селца скрити в планината, стръмнини и спускания. Понякога следваше речни корита или се качваше високо в планината. Големите градове бяха рядкост, но предлагаха приятно изживяване. Да седнеш на тапас и вино. Да споделиш с непознати своите мисли. Харесваше ти да отморяваш в кафенетата. Наблюдаваш другите пътници с любопитство и ги опознаваш. Не липсваха и желания за близък контакт. Нищо лошо. Създаваше си приятели. Бележника ти се запълваше малко по малко. Мейл адреси, телефони, бележки…

Твоят път към Сантяго бе към края си. Следващите дни бяха изпълнени с приятни емоции. Опознаваше все-повече хора и бе приятно да споделяте впечатления. Приближаването на крайната цел заплашваше да сложи край на магическият свят на „camino“.

Изпитания не липсваха. Няма да забравиш горещината, мухите, комарите вечер, тежката раница, пришките на краката, жаждата, когато водата свършваше а село не се виждаше, напуканите устни, умората на мускулите и подгъването на краката. Няма как да забравиш десетките разговори с хора от различни краища на света. Сподели много. Много хора споделиха с тебе. Споделиха мисли, чувства, мъки, щастие…. Ще си тръгнеш от тук различна. Овладяла живота си.

Настани се до прозореца. Самолетът бе пълен и не останаха празни седалки. Съжаляваше за предварително купения билет. Оставяш пътя с надежда някой ден отново да се върнеш тук. И знаеш, че ще го направиш. Чувстваш, че благоприятните обстоятелства ще настъпят. Довиждане Camio!

–––––––-

Всичко се случваше от само себе си. Рожденият ден на сина ти протичаше прекрасно. По-смелите майки тайничко идваха да те попитат, как така си успяла да си толкова щастлив човек? Отговаряше им, че е тайна. Но че всеки може да я открие. Важно е да се огледа и да се научи да приема фактите. „Търсете Спокойната сила!“

Porto, 15.9.2016