ТЕЖЕСТТА НА ГРЕХОВЕТЕ

Защо си тук… Защо си на пътя…

Обидата, по най-чувствителното място,  от много, много близък човек

Два месеца. Никога не се бяхте разделяли толкова дълго. Затваряш си очите и мислиш, че може би не се е случило… Но се случи. Толкова истинска бе обидата, че ти се иска да не си съществувал. Само с една непремислена дума запрати в миналото седем години радости, споделени трудности, пътешествия, усмивки, успехи, дом, приятели. Всичко. И защо? Напрежението те победи. Не се контролираш. Сега си жертва на собствената си безотговорност. Няма сила, която да умее да заличи обидата. Добрата дума може и да остане незабелязана, но обидата е завинаги. Рана да беше, щеше да зарастне.

Спорехте. Тя молеше да не се захващате с проекта за семейния хотел. Кратък срок е заложен, а изискванията на инвеститора са големи. Какво толкова. Имате поръчки за къде по-стойностни обекти. Нуждаете се от малко спокойствие. Можете да отделите време за себе си. Не сте почивали почти година. Чувствала се уморена. Няма да издържи на напрежението. „Млъкни! Отлично знаеш, кой стои зад проекта. Искаш да ни провалят ли? Станала си голяма глезла. Какво изобщо умееш? Дори, едно дете не можеш да родиш!“

Повече не разменихте нито дума. Почувства силата на обидата върху самия себе си. Искаше да върнеш времето две минути назад. Напрежението от деня и съжалението от изреченото кипяха в теб. Не можеш да ги контролираш. Излезе. Два часа по-късно алкохолът бе въздействал, но страхът бе там. Страхът, че Тя няма да ти прости. Ще поискаш прошка. Ти си животно. Ще и го кажеш. Ще и разрешиш да прави, каквото си иска с тебе. Не е толкова късно и ако ти прости, дори може да вечеряте навън. Още две пресечки. По-добре да побързаш. Колкото по-рано поискаш прошка, толкова по-малко време ще страда. Асансьорът бе зает. Изкачи на един дъх трите етажа. Превъзбуден си. Отключи… Бе си тръгнала. Завинаги! Бележката бе на пода в антрето. „Сбогом!“

–-

Лъжата, вреди повече от страха. Проваляш нещо, някого, себе си .

„Ти ще ръководиш този проект! Давай! Направи го!“

„Не мога. Аз не съм програмирал на „Perl“ самостоятелно.“

Гледаха те безмълвни. Никой не проговори. Изненадата бе подтиснала всякакви емоции. Приеха този проект, защото разчитаха, че ще го поемеш и ръководиш. След три месеца подготовка се оказва, че си излъгал. Шокът бе голям. Управителят те помоли да напуснеш срещата. Усети разочерованието в погледите на колегите. Хора от различни националности. Всеки от тях бе доказвал способности дълго време преди да бъде част от съвета. Страхотни хора. Компанията бе техният живот. Приемаха те за един от тях. Ти ги предаде.

Решили, че можеш да поемеш и водиш самостоятелен проект. Определили екип, който да ръководиш. Всичко било изчистено до детайли. Подведе компанията. Подведе хората, които те приеха за един от тях. Една лъжа, която изпусна несъзнателно. Толкова силно бе желанието да работиш тук. Не допусна, че това може да се случи. На дъската разви подробно всичките пет въпроса. Технически интервюта не включваха тест за „Perl“, но в неформалният разговор при назначаването каза, че си програмирал. Имаше бегли познания и толкова. Интервюиращите те поздравиха. Назначиха те. Справяше се отлично с поставените задачи. Делегираха ти доверие. До този момент.

Искаше да се обадиш на приятел, да споделиш. Взе телефона и… Няма на кого. Нямаш с кого да споделяш. Нима това е твоят живот? Да. Нямаш приятели.

–-

Да се надсмееш, да обречеш нечий живот, една обич скрита завинаги.

Като че се бе случило вчера. Изсмя му се грозно: „Тя никога няма да бъде твоя. С този куц крак къде се слагаш. Ще се омъжи за някой красавец. Не си губи времето“. Бяхте съседи и приятели от детството. Тих и внимателен човек. Срещнал прекрасно момиче. Твоя колежка. Разказа ти как се запознали случайно. Излизали два пъти. Той търсеше опора, съвет от теб. Имал ти доверие. Ти си жена с опит.

Не можеш да го забравиш. Времето не помагаше да забравиш стореното. Почти седем години вече. Днес го видя да се прибира от командировка. Бе все същият. Тих, скромен. Поздрави те. Усмихна ти се. Винаги се усмихваше. Самотата, еднообразието, умората не му пречеха да бъде позитивен в живота.

Боли те. Обвиняваш се. Искаш да забравиш, но е невъзможно. Нищо не можеш да проминиш вече. Завист ли е било? Глупост ли? Не. Ти не умееш да чуваш хората. Да чуваш душата, поривите, онова, което не се изказва с думи. Отлично знаеш, какво се случи и с колежката. Омъжи се преди четири години за шофьор. Или го нямало или пиянствал, като се преберял. Спомни си, как преди година в разговор тя въздъхна и сподели за един човек, който срещнала в живота си. Бил страхотен. Имало толкова енергия в него. Прекрасен спомен и останал. Малко накуцвал. Просто изчезнал. Като, че те сряза невидима сила. Не усети остатъка от деня. Съпругът ти се притесни. Ти не сподели. Нямаше сили да споделиш.

И ето днес. Отново невидимата сила. Ще носиш тази вина завинаги в себе си. Обречена си. Има ли сила която може да промени миналото…

–-

Да откраднеш вещ, да откраднеш щастието на един човек.

Разчистваше. Бе решил да вкараш ред. Толкова неща има за изхвърляне. Никому ненужни вещи, стояли години. Вероятно затова са мазетата. Така хората има къде да си скриват спомените. Дори от самите себе си. А ти си имаше спомени. Музикални ноти от времето, когато се учеше да свириш на акордеон, маска и шнорхел от детството, колелото с което падна в трапа, очилата от работата ти като заварчик, писма от гаджетата….

Държеше я в ръцете си. Потрепери. Тялото ти отказваше да те слуша. Чувството бе непознато. Смесица от болка, мъка, съжаление, страдание. Това което държеше в ръцете си не бе твое. Беше го откраднал. Преди много години. Вероятно тридесет или повече.

Ти нямаше майка. Никога не си имал. Била си отишла от живота в деня, когато си се родил. Той също нямаше. Той бе най-добрият ти приятел. Израствахте заедно. Една улица, едно и също училише, едни и същи приятели, едни и същи емоции. Разликата бе в това, че неговата майка просто бе заминала. Успяла бе да стигне до Америка. Такива бяха времената. Не всеки можеше. Преди да тръгне, му бе оставила своя снимка. Казала му, колко много го обича и че един ден отново ще бъдат заедно. Да пази снимката. И твоят приятел я пазеше. Бе я скрил от всички. Само с тебе сподели. Ти му бе най-близкия.

Завидя му. Болеше те. Не устоя. Открадна я. И също я скри. Сърце ти не даде да я унищожиш. Така можеше да изглежда и твоята майка. Той не се усъмни в тебе. Реши, че я е намерил баща му. Те така и не споделяха. Отчуждаваха се все повече с времето. Вероятно изчезването на снимката бе спомогнало допълнително за отдалечаването.

–-

„Buen camino!”

Жената, която застигна, явно не бързаше. Носеше сравнително голяма раница. Вероятно, също като теб не бе имала достатъчно време за подготовка. Пътят не бе лек и за двама ви. Бе жена на около петдесет години. Сама. Заприказва я. На пътя била от тринадесет дни. Също е тръгнала от Сен Жан. Затруднявали я разстоянията. Никога не била ходила толкова. Добре, че времето е приятно. Искала да бъде сама, но тук на пътя разбрала, че е прекрасно да среща толкова хора. Повечето имали какво да споделят. Отклрила, че не е единственият човек търсещ отговори. Прочела за Пътят към Сантяго случайно. Силно се надява, че пътят променя хората. Някои хора имат какво да променят в себе си. Тя със сигорност има. Попита те:

„Вие, защо сте тук?“

Ти се замисли. Как да кажеш, че си станал излишен, понеже си лъжец. Мечтаеше да си част от международна софтуерна компания, а си тук търсейки място да се скриеш от срам. Избегна отговора. Заговори за хората на пътя, които срещате. Дали не мисли че са тук, защото нещо в живота им не е наред? Вероятно всеки търси отговори на свой проблем. Вероятно. Замълчахте. Пътят водеше между малини от едната страна и ниска каменна ограда от другата. Стигнахте до висок кестен и застанахте под сянката му. Разговорът бе за албергетата, вечерите, раниците. Не сте единствените с тежки раници. Тя споделяше твоити мисли. Срещнала мъж, също с тежка раница, който разказал своя история. Обидил най-близкият си човек, съпругата си. Не се опитал да я разбере. Било го страх. Чувствал се зависим от неколцина влиятелни хора в местната управа. Това го правело нервен. Тук на пътя дошъл за да остане сам. Явно било, че страда. „Вероятно сте съвсем прав. Всеки тук търси свои отговори.“

Съвпадение ли бе? Четири дни назад изслуша подобен разказ от мъжът с дългите коси. Вечеряхте заедно в кухнята на албергето. Имаше вид на човек с много житейски опит. Беше премерен в думите си. Излъчваше сдържаност и сигурност. Преразказа и разговора с него. Чувствал се ужасно. Някога присвоил нещо, което променило живота на негов приятел. От човек с цел и визия за бъдещето приятелят му се превърнал в безволеви самотник. И всичко било заради стореното от него.

„Защо има толкова много хора по пътя? Защо носят толкова багаж?“

Въпросът на жената остана без отговор. Вие и двамата знаехте отговора, но не смеехте да го изречете. Да, страхувахте се да признаете, че багажа който носеха бяха греховете им. Хората се случва да са лекомислени в отношенията си с околните. Допускат лични безпокойства да ръководят мислите и действията им. Всеки човек прави грешки в живота си. Разликата бе, че някои ги осъзнаваха, други оставаха убедени в своята безгрешност.

Върна мислите си в миналото. Първоначално се надяваше, че алкохола ще ти помогне да забравиш?  Е, не ти помогна. Напротив. Караше те да страдаш повече. Измина повече от една година от тогава. Компанията бе се разрастнала. Отвори офиси в две други държави. Можеше да си част от този успех. Можеше да си мениджър на офис. Една лъжа ти обърна живота. Стига. Трябва да се вземеш в ръце. Самотата не решава проблеми. Самотата унищожава. Когато си сам, не си продуктивен. Не си художник, не си склуптор на своя живот. Губиш желанието да твориш, да градиш. Вероятно липсва грижата за някого. Няма усмивки. Обърна се към жената:

„Вие намирате ли отговори? Променяте ли се?“

Мисли, че каквото и да я очаква, изминаването на пътя може само да я направи по-добра. Срещите с хората, времето извървяно в мислите всеки ден, простотата на живота в селцата, през които преминава, поздравите на местните, всичко това променя. Сега усеща, че поглежда на собстения си живот спокойно и смислено. Големите градове по пътя били, като контраст на тази простота. Колко малко неща били нужни на хората. Даи имаш покрив, да си облечен, да се нахраниш. Но и да комуникираш с хората, без да си в постоянно напрежение дали някой не ти мисли зло. Тук нищо не може да ти пречи да си себе си. Мълчахте известно време. После тя попита, вероятно сама себе си:

„Защо някои са толкова млади? Защо не са на работа?“

Мълчаливо вървяхте и търсехте отговора. Нима са безпътни още в старта на живота си? Поглеждаш към камъчетата поставени на купчинки край пътя. Толкова много хора искат да забравят лош спомен, да се разделят с миналото. Всички търсят промяна. Някои имат нереализирани мечти. Други си пожелават бъдеще.

След час спряхте на кафе. Малко селце. На съседната маса седяха мъж с две дами. Допиха си кафетата и се подготвяха да продължат. Тогава мъжът се обърна към вас и попита:

„Простете за въпроса. Вие защо сте тук?“

„Пренареждаме си живота. Опитваме се да изчистим съзнанието. Търсим отговори на трудните решения. Не липсват и нови идеи. А Вие защо сте тук?“ Ти не бе очаквал такъв отговор от жената. Тя бе абсолютно права. Нямаше какво да допълниш. Мъжът се усмихна и отговори.

„Аз си оправдавам ходенето с нуждата от физическо натоварване. Тествам се колко мога да издържам. Ставам по-здрав. Като се замисля, ние всички трябва да сме много щастливи хора, защото можем да сме тук. Колко много други не могат да си го позволят.“

–-

Комуникираш с различни хора, с различен опит, различно мислене, и се учиш да намираш истината. Никой не можеше да върне времето и да си поправи грешките. Някои хора го осъзнаваха. Порастваха. Не на години, а на житейски опит. Всеки пътник намираше свои отговори. Всеки се завъщаше с енергия за нов живот. Запита се, кои са щастливите. Хората, които го осъзнават или онези, които животът с нищо нямаше да промени?

Тези които бяха тук за да изпитат издръжливостта си, се прибираха удовлетворени. Пътят ги правеше уверени и здрави.

Fisterra, 30.09.2016